Johnnie Walker ми говори

С безгранична искреност признавам, че Johnnie Walker е един от най-добрите ми приятели. Запознах се с него преди повече от пет години. Последно си говорихме преди няколко месеца. Не си приказваме често, защото нямам много време за него. Нито пък той за мен. А и честно казано срещите с него са доста скъпи. Разбира се, ако държиш да се видиш и полафиш с истинския Johnnie Walker.

 Повод за срещата ми с него бе сватбата на дъщерята на първата ми братовчедка по майчина линия. Интересното в случая бе, че се засякохме с Johnnie там, където се запознахме – хотел „Princess”. Зарадвах се душевно, като го зърнах да стои на масата. – Ей, Johnnie, как си? – изръмжах. – Ооо, пич, ако искаш вярвай, точно тебе чаках! – отвърна той. Оформяше се готина вечер не защото ще ми пеят едни от най-скъпоплатените изпълнители от Балканите, не защото ще ми свирят 3-4 качествени оркестъра на смени, не защото съм в “Princess”, а защото компания ще ми прави Johnnie! Първите 50 грама от целия литър пред мен Red Label Johnnie Walker, стоплиха вътрешностите ми и загряха философско-житейските турбини на главния ми акъл. – Johnnie, искам да те питам нещо? – започнах се. – Питай, но да не е много сложно. – заскромничи той. – Какво мислиш за тези жени? Тия дето са дансинга. Виж какви рокли имат. Сигурен съм, че поне едната струва повече от 500 лв. Виж с какво са накичени – върху едната има повече от два килограма злато. Не се чудя как си го е позволила. По-скоро се чудя как издържа с два килограма метал върху себе си. Я виж тази до нея какви огромни и многоъглови скъпоценни камъни има по себе си. А, Johnnie, какво ще кажеш? Сега ще ти кажа нещо, което може да те ядоса. За да носят тия камъни и злата по шиите, главите и ръцете си, много хора са страдали и умрели, трошейки скали в някоя златна мина на Индонезия. Не мога да си обясня защо трябва да умират едни хора, за да се кичат други с труда им. Толкова евтин ли е човешкият живот? 2000 лв. ли струва един човешки живот. Много от хората, които работят за разни златотърсещи компании, умират или си съкращават живота от живачни пари и други отрови, горе-долу като изработят злато за толкова пари. Знам, те го правят, защото нямат друг избор. Като казвам няма друг избор, наистина нямат. Защото у нас използваме „нямам друг избор”, при наличието на няколко избора. А те наистина нямат. И въпреки това, Johnnie, питам те, справедливо ли е към човечеството? Сякаш има няколко категории човечество? А, Johnnie? – ядосан питам аз. – Няма начин да не се съглася с теб. Но спри да мислиш в този ред. Просто изглеждаш като загрижен и смешен глупак в очите на другите. Сам човек, който и да е той, не може да спаси нищо. Всъщност човекът не може да спасява. Той е способен да създава начини за унищожение и приключване на всичко. Такава му е природата. Тези, хора дето са окичени със злата и скъпоценни камъни са нищожна част от онези хора, които определят дневния ред случващото се в света. Замисли се малко. Ако не бяха те, нямаше и да се видим. Щом си сърдит защитник на човешкия живот, я ми кажи, знаеш ли колко животни са избити, за да може ти да се фукаш с твоите кожени обувки. А коженото палто? А? Виж в какво общество живееш – капиталистическо, което разделя хората на три класи, а ти си тръгнал да ми говориш за справедливост. – затапи ме Johnnie. – ... ъъъ... – замлъкнах! – Всеки един от нас консумира света по свой си начин, мислейки за личното си благоденствие, чрез достигане на екзистенциално удоволствие. – крещи ми той. Дразни ме. Това, което казва ме дразни. Какво знае той? Нещастен Пешеходец. Затова само в бутилка ще стои. Така му се пише. Щом му знае много устата. Дразни ме, защото е прав. Не обичам да не съм прав.

Главата ми бумти от силната мазна музика. Сериозно се наливам с Johnnie. Малка пауза разсейва разговора ми с Пешеходеца. – Johnnie, виж колко са глупави хората. Някакъв тип с дълга рошава коса ги щрака с „Nikon”. 10 минути по-късно показва тяхна снимки и им иска 2 лв. И те му дават. Цели два лева за една снимка. Чудя се, дали да не включа моят „Samsung”. Току-виж съм направил някой лев предпразнично. А, да бе. Да не съм идиот. Трябва да си сериозно нахален, за да снимаш хората без да съгласни и после да им искаш пари, че си ги принтирал, без да си ги питал. Срамна работа. А, Johnnie? – гледам го в чашата аз. – Трябва да има и глупави хора, за да живеят по-лесно не умните, а хитрите човеци. – тихо се изказва Пешеходеца. – Знаеш ли на кого ми напомня тоя фотограф? На художествения герой от романа „18 Сиво” на Захари Карабашлиев. Но има огромна разлика между Зак (художественият герой) и дългокосия рошльо. Зак снима за кеф и от усет да улови по уникален начин битовите моменти. Какво мислиш за „18 Сиво”? – питам Johnnie в началото шестата 50-грамова чаша от него. – Купих го с последните си пари за този месец. Все още не съм започнал да го чета, защото всяка вечер ходя по разни тържества. – споделя ми той. – Да ти кажа, Johnnie, романът си е жив живот. Готиното е, че има художествено-житейска драма – какъвто е и животът. Харесва ми моментът, когато Зак се насира в панталоните от развалени череши. Най-готиното в тоя живот е да сереш. Било то в гащите или по нечия бяла стена. И аз съм го правил – в детската градина. Все още си спомням как в търсенето на тоалетна хартия топло усетих как се надува зеленият ми чорапогащник отзад. Голям лайнян кеф. „Екскурзията” до Мексико (в роман), където едва не убиват Зак, който в мъгливи мисли от мексиканската маргарита не спира да търси паноча (от испански – вагина). И на крачка от смъртта се натъква на чувал прясна марихуана. Аххх, марихуана, Аххх. Пуших трева – в Холандия. Беше ми за пръв път. Дръпнах дълбоко три път. Четвъртия път се задавих жестоко. Гореше ми гърлото. Обърнах два чая с мед и се успокоих. Не знаех дали съм ангел или човек. Тревата дава криле. Дали бях Рая или на земята? Розовината на Амстердам те възнася в Рая. Та, общо взето всеки може да види в Зак себе си. Аз лично видях много от себе си. – мъгливо млъкнах. – Ще видим. Карабашлиев ме изкефи, когато натри носа на Дианатанайденова. Накара я да се почувства такава, каквато е – плоска. – отбеляза Johnnie с широка усмивка.

 – Johnnie, к’во мислиш за Яне Янев?. – Ех, това нахално момче, Яне. Знам го, да го еба. Голям нахалник. Първо ми спамеше имейла с любовни писма. Всъщност писмо, защото съдържанието на писмата беше едно и също – „Johnnie, оправи ме, твой Яне.”. Веднъж му отговорих, защото съвестта надделя над желанието ми.  „Всичко ти е наред , бе Яне. Нямаш нищо за оправяне.”. Получих отговор – „В смисъл... отзад.”. „Ах ти мръснико. Повече да не си ми писал. Аз съм хетеро.”. Блокирах имейла му. Писмата му отиваха в „Спам” папката. Но той нали е с някакви връзки в ДАНС. Да го еба у нещастния гей, набарал е служебния ми имейл. В „Оносно” на писмото пишеше „Доказателства за корупция”. В писмото си до личния ми имейл пише – „Пешеходец, имам сериозни доказателства срещу теб, които те уличават в злоупотреби със служебно положение и взимани на пари в особено големи размери.”. – И, к’во направи, Johnnie?. – с интерес слушах. Пешеходецът става за компания. Бях разполовил еднолитровата Red Label Johnnie Walker бутилка. Нямаше как. Компанията беше готина. – Ами нищо не направих, защото знам, че Яне е като балон с хелий. Издига се, издига се, издига се... Гръмне ли – пада. Ама виждам, че Волен го е разобличил. Той мрази Волен, защото Сидеров му измъкна Бойко. Яне беше ужасно влюбен в Бойко. Дори мислеше за брак. Генералът, като разбрал за тези му мераци, изкарал Яне от мобилната си група за безплатни разговори. Това ядоса Яне – много. Толкова много, че беше готов да стане хетеро върху жената на Волен – Капка. Всъщност двамата, Волен и Яне ми напомнят за „големите цигански лидери”. Яне и Волен с евтини трикове успяха да се докопат до разпределението на държавната баница. А циганските лидери – от дребни идеалисти се превърнаха в разпредели на парите на Джордж Сорос. Но това е друга тема. – категоричен бе Пешеходеца. Понякога има заплашително точни прозрения. Както е в случая.

 – Как ти се вижда Дянков? – питам го за нашия финансов министър. От бутилката останах само 100 грама. Останалите 900 бяха в мен. Отпускаха ме. Започнах да излизам от такта на оркестралната музика. – Симеон Дянков е уърлдбанковски феодален манифактурист с американски буржоазен начин на мислене – чист капиталист. Това момче или е голям безсъвестен глупак, или има претенции да бъде такъв. Голям богаташ, голям разбирач, голям не знам си какъв, а баща му живее мизерно в някакво село близо до Ловеч. Това е срамно за социализма, но гордо за капитализма. – правилно отбелязва Пешеходеца.

 – Къде ще бъдеш на Нова година? – пита ме Johnnie. – Мисля да се видя с Jack Daniels. – отвръщам му лаконично и приключвам с последните глътки Red Label Johnnie Walker. Усещам как залитам иронично. Грациозно облепвам певците и танцьорките с банкноти, и поръчвам музика. Ужасно ми се доспива. Слизам на рецепцията. Искам такси. „ОК’, ми отвръща вкусната рецепционистка. Излизам вънка. И разбирам, че „ОК” такси ме  чака. Качвам се турболетно и изговарям адреса пияно. Слизам пред комунистическия блок. Качвам се с асансьора. Отключвам вратата и търся възглавницата. Намирам я бързо. Мекотата ѝ ме дрогира. – Лека нощ, Johnnie. – Добро утро. Шест сутринта е!

Johnnie Walker ми говори

Багерите на законността в България

Бургаските багери

Когато четете тези редове, вече се знае, че определените за събаряне ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово” са принудително разрушени. Медиите още същия ден излязоха със страховити заглавия и сензационни писания за ромски бунтове, живи вериги, хвърляне на камъни срещу багери и полицаи. Показваха се снимки на разярени и припаднали роми. И толкова. Сензацията отмина. На следващия ден не се чу и не се писа някой да запита, къде са спали хората, останали без покрив над главите си, и каква ще бъде съдбата им оттук нататък.

Дни преди да влязат багерите в квартала на Бургас, в последния хубав и слънчев ден от лятото, разговаряхме с председателя на единствената работеща ромска неправителствена организация в черноморския град - Митко Доков. “Правим инициативен комитет от хора, живеещи в квартал “Горно Езерово”. Ще изпратим отворено писмо до кмета на общината, до областният управител и до министър-председателя. Това безумие, ако не може да се спре, поне трябва да се отложи. Но, ако знаеш тука колко хора са и как са притеснени.” – бяха първите думи, с които ни посрещна шефът на Областния ромски съвет. В квартал “Горно Езерово” живеят около две хиляди души. Повечето от тях са местни, а не пришълци, както твърдят от институциите. Има неповече от десетина семейства дошли да живеят тук от други градове на страната, научаваме от разговора с Доков. По-голямата част от терена, върху който е разположена махалата, е общинска, останалата е частна собственост. Никой от живеещите там не знае върху чия собственост е градил. Ромските махали в страната след 10 ноември 1989 г. са изоставени от държавата и общините. В тях се влиза само предизборно. След това се забравят. Какво се случва вътре, спазват ли се законите, как живеят хората, каква е инфраструктурата – никой не се интересува. Обхватът на действие на властите по принцип е до границите на махалите. Каквото искат да правят ромите, но да си стоят там, изглежда е мотото на управниците. Така през годините, оставени да живеят на самотек, хората сами се опитват да решават проблемите си. Когато в дадено семейство, живеещо в една стая, се ожени синът, той пристроява още една-две стаи до тяхната къща. Няма кой да му забрани – наоколо всички са близки, а властта е далеко. Такова е положението в почти всички махали в страната. И така си живеят ромите, докато не се окаже, че пречат на някого. Тогава законите се стоварват с цялата си строгост върху главите на хората, живеещите вече десетки години в незаконно построените си жилища.

През нощта, след срещата ни с Доков, дъждът се усили и продължи да вали на следващия ден. Сутринта отидохме в квартала. По улиците нямаше никакви хора. В едно кафене се бяха събрали получилите известия сами да разрушат домовете си или на следващия ден, 7 септември, това ще направят принудително багерите.

Сред множеството, изпълнило стаята-кафе, се открояваха треперещият 84-годишен бай Исако, който живее в квартала над 50 години, бай Геса – на 64 години, Ангел, който има четири деца и се зарича, че ще се самозапали, Мирка – майка на десет деца, Гълъбина, която настоява да закупи мястото и да запази дома си. “Тука местото е апетитно и целта е да се прогонят ромите. Казват, че сме пришълци от Сливен и Котел, ама не е така. Аз живея тук от 46 години” – бърше очи възрастен човек. Младеж допълва, че е на 26 години и е роден тук, в къщата, която ще съборят. Мирка стиска полученото преди дни уведомително писмо и пита къде ще отиде да живее, като съборят двете й стаи. Срокът в писмото й изтича, което значи, че от следващия ден тя и децата й също остават без дом. Възрастни жени плачат. Сълзи напират и в очите на младежите. Поетапно семействата получават писма от Регионалната дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) с определен срок сами да разрушат жилищата си. Ако това не се случи до определената дата – следва принудително събаряне. Общият брой на къщите, които трябва сa премахнати на този етап, е 54. Във всяка къща живеят не по-малко от пет човека, което означава, че зимата без дом ще посрещнат над 250 жени, мъже, малки деца и болни старци. “Ела да видиш дали къщите са паянтови, както пише в писмата. Ела да ги снимаш!”, въпреки дъжда навън ни кани млад мъж. По калните улици обиколихме махалата до самия бряг на езерото. Както във всяка ромска махала, така и тук има както хубави, масивни къщи, така и паянтови, строени за ден-два. “Ето тая я бутат, а оная до нея няма да я бутат. Оная на двата етажа и тя си отива. Гледаш ли тука, хората са си сложили алуминиева дограма... Ела, влез в тая къща... Не се събувай, влизай... Виждаш ли как са се обзавели хората? Виж колко е чисто вътре, а и тях ще ги блъскат... Ей там, оная барака остава, а до нея хубавата къща ще я събарят. А сега ми кажи как са определили коя да се бута и коя не?” – емоционално показваше и питаше водачът ни. Според писмата, получени от хората, всички жилищни постройки, определени за събаряне, се водят тип паянтови. Сред сградите, показани ни от младежа, който ни разведе из махалата, освен паянтови имаше масивни едноетажни и двуетажни къщи. Минахме и пред къща, която обитаващият я човек, сам започнал да разрушава. “Страх ги е, че в писмата пише, ако багерите ги съборят, ще трябва след това да плащат некакви пари. И затова сами си ги бутат” – уточнява младият мъж.

Връщаме се в кафето. Там вече са решили четирима представители от квартала, начело с Митко Доков и Румен Чолаков, председател на политическото движение “Евророма” в Бургас, да поискат среща с областния управител, когото да помолят за отсрочка за разрушаване на домовете им. Оказа се, че влизането в сградата на областната администрация е трудно. След проведени разговори по телефона от Митко Доков с областния експерт по етническите и демографските въпроси до среща със зам.-областния управител допуснаха само Доков и Чолаков. Зам.-областният Златко Димитров до момента не бил запознат със случая, тъй като е в администрацията от няколко месеца. Той поел ангажимент да запознае областния управител с проблема, да проверят обстойно каква е ситуацията, възможно ли е да се реагира и до края на деня да информира ромите дали на следващата сутрин ще се стигне до събаряне на жилища в махалата.  Междувременно в общината разговаряхме със заместник-кмета, отговарящ за устройството на територията, архитектурата и строителството – Костадин Марков. Попитахме каква е тяхната позиция и има ли алтернатива за хората, оставащи на улицата? “Позицията на общината е, че законите трябва да се спазват. Това са обекти, които са констатирани преди две години. Тези хора знаят, че процедурата приключва със събаряне в крайна сметка. Това са предимно хора, които не са от град Бургас, а са от Ямбол, Сливен и куп други места. Оттук нататък ние не сме готови да дадем специални условия точно за тях. Има социални жилища, с които разполага общината, но там има стандартен ред, по който се кандидатства и се изчаква за подобно жилище. През тези две години те имаха възможност поне да направят опит да кандидатстват. Това им е обяснявано неколкократно. Специален ред обаче, по който да ги настаним някъде и съществуваща подобна жилищна база, община Бургас не разполага. Уточнявам, че все пак община Бургас констатира това незаконно строителство, но водещ по процедурата по премахването е държавата в лицето на РДНСК. Утре или вдругиден, когато метеорологичните условия позволят, предполагам, че тези постройки ще бъдат отстранени.” – заяви той. Единственото задължение на общината в случая било да се съхрани имуществото от къщите, които ще бъдат разрушени. За което те са подготвили общински складове.   Същия ден Българският хелзинкски комитет изпрати изявление до медиите, в което заяви, че ако се допусне да бъдат разрушени ромските къщи в Бургас, България ще извърши тежко нарушение на Европейската конвенция за правата на човека. И призова правителството и лично премиера Бойко Борисов незабавно да се намесят, като или спрат планираното разрушение, или осигурят подходящ алтернативен подслон на хората. В махалата до вечерта, преди събарянето, всички чакаха телефонно обаждане от зам.-областния управител и таяха надежда, че няма да се стигне до разрушаване на домовете им. Но това не се случи. Той се обади, но само потвърди предстоящото събаряне. Сутринта на 8 септември в квартала се прекъсна електрическото захранване на набелязаните къщи. Багерите и полицията влязоха в квартала. Въпреки отчаянието си, хората опитаха да спрат безумието. И останаха без дом. Две седмици след това, отново в Бургас, бяха разрушени още 19 ромски къщи в квартал “Меден рудник”.

Месец и осем дни след събарянето на ромски къщи в бургаския квартал “Горно Езерово”, след това и в “Меден рудник”, на 15 октомври 2009 г. Багерът на законността заработи и в столицата. Когато пристигнахме в столичния квартал “Надежда” на булевард “Рожен”, непосредствено до трамвайната спирка, мястото беше отцепено от полиция и той – Багерът, работеше усърдно. На тротоарите под дъжда стоеше багажът на вече бившите обитатели на постройките. Разглобени легла, дюшеци, шкафове, маси, печки, дрехи в найлонови чували, корита и какво ли не още привличаше погледите на ранобудните минувачи и возещите се в трамваите. Живеещите до снощи на това място стояха извън обсега на отцепения от полицията район и с натъжени погледи гледаха разрушаването на къщите. Поради ранния час, липса на информация или други причини нямаше представители на медии. Приближихме се към Траян и Магда. “Ще ви настанят ли някъде?” – попитахме. “Никъде. Оставаме на улицата.” – беше краткият отговор на Магда. Траян излезе по-разговорчив. От 19 години живеят там. 30 човека споделяли къщата с четири стаи и двете малки пристройки в двора. Има жени с деца, бременни, болни, които сега отишли при съседите на топло. Довечера не знаят къде да отидат. Никои от тях няма постоянна работа. “Ей оня е кметът ни. Нека каже къде да отидем” – включи се и Магда. Но кметът на район „Надежда” инж. Димитър Димов, като видя журналист с диктофон и фотоапарат, разговарящ с хората, бързо влезе в автомобила си и потегли. Към нас се приближава треперещ възрастен мъж, който от студ или от вълнение, говореше трудно. Обяснява ни, че ей там, на отсрещния тротоар до светофара, стоят децата му – жената с бебето и ония малките са му внуци. Цяла нощ не спали и каквото могли от багажа пренесли при роднини. “Там един чувал, онам два чувала. Другото къде да го носим? Няма къде! Тука на тротоаро” – споделяше 58-годишният Страхил, който има шест деца. “Ти защо си без чорапи?” – чуваме женски глас зад нас. Обръщаме се и виждам униформена жена-полицай да разговаря с босоного момиче. Детето е десетгодишната Гюла. Не й е студено, казва, въпреки че се е обгърнала с якенцето си. Ученичка е, но днес не е отишла на училище, защото им развалят къщата. Не иска да я снимаме, срамува се. Наобикалят ни и други деца. Повечето от тях кашлят лошо. Казваме им да отидат някъде на топло. Те ме гледат учудено. Бончо е баща на три деца. Държи в ръцете си най-малкото от тях. Казва, че сутринта не са имали проблеми с полицията. Просто излезли навън, когато им казали да напуснат къщите. Някаква жена снощи дошла и им казала да изнасят каквото могат, че сутринта в шест и половина ще идва багер да им разрушава къщата. А за какво? “Не знам. От общината нещо…” – вдига рамене 23-годишният мъж и се чуди какво да прави с багажа и къде да отведе семейството си. Връщаме се отново при Траян и Магда, които стоят до покъщнината си на тротоара. Магда вече плаче и проклина. От Траян научаваме, че преди 19 години са се самонастанили в тази къща, която е общинска собственост. Никой от общината тогава не е реагирал. Поискали да плащат наем, но им казали, че не може, тъй като нямали настанителни заповеди. Едва преди пет години се е завело дело, което обитателите спечелили и продължили да живеят там. И сега изведнъж решили да събарят къщата. “Казват, че от тук ще мине метрото. Ама това е само претекст. Ако е така, защо не бутат и комшийските къщи?” – пита Траян. Жената, която идвала снощи, била от отдела за закрила на детето. Никой от тях не знае как се казва. Дошла да покани Донка, която има бебе, да живее с детето във временен приют. Тя не приела. Предпочела да остане със семейството си. “Сега се притесняваме тия от закрилата да не ни отнемат и децата ни. А те са още кърмачета” – допълва младата майка. Появиха се още от живеещите в съборените вече къщи. Някои от тях донесоха найлони и покриха вещите си на тротоарите. Други ни наобиколиха и в надпревара започнаха да разказват. Никаква заповед не са виждали. Сутринта дошли от полицията, събудили децата и им казали всички да излизат. Не им дали възможност да си изнесат всичко и багерът започнал да събаря. Казали им, че не са от София и да си отиват, а те са си от тук. Дъщерята на 45-годишната Веска е бременна, внучката й е с епилепсия, синът й е глухоням. Димитрина беше увила в одеяло своето дете и гледаше с широко отворени очи. Едни плачеха, други проклинаха кмета, правителството и съдбата си. Накрая Багерът приключи работа си и с горда осанка се оттегли. Полицаите се качиха в колите си и поеха към следващото си задължение. Ние също оставихме хората на съдбата им. Адвокат Йорданка Бекирска от БХК е подала жалби от името на 14 човека, живеещи на този адрес. Преди разрушаване на къщите тя е разговаряла с представители на общината, като заявила, че ако тези хора останат на улицата, се нарушават европейски закони. Отговорът бил, че те изпълнявали българските, а европейските нямали никакво значение. Решихме, че няма никакъв смисъл да разговарям с когото и да било от общината. Отговорът би бил идентичен с този, който получих миналия месец и в Бургас – че законите трябва да се спазват и прилагат, че общината не може да даде алтернатива, че има ред, по който се получават общински жилища и т.н.

Същия ден в столичен хотел се проведе работна среща на тема „Реалности и перспективи в политиките за интеграция на ромите”. На срещата се обсъждаха основните приоритети и програмни мерки, които да залегнат в 4-годишната управленска програма на правителството, насочени към интеграцията на ромската общност у нас. Тя беше открита от вицепремиера и министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, който е и председател на ГЕРБ. Попитахме г-н Цветанов докъде ще се стигне със зачестилите събаряния на ромски къщи в страната, като споменахме за сутрешното събаряне в София и допълнихме, че има заведени дела срещу това, които сигурно ще стигнат и до европейския съд, което не е добре за страната ни. Той отговори, че това е проблем на общинските власти, които са длъжни да изпълняват законовите разпоредби. И че законите са еднакви за всички в страната. А една от презентациите на тази среща бе за жилищните условия на ромите и в препоръките към властимащите имаше следния текст: Да се обединят, насочат и координират усилията на държавните органи, на органите на местната власт, на гражданските сдружения, на ромската общност и на всички заинтересовани институции в страната за подобряване на жилищните условия на ромите и благоустрояване на кварталите с ромско население.  И така, докато се обмисля и приеме как да се подобрят жилищните условия на ромите, багерът на законността ще продължава да разрушава само постройки, в които живеят роми. И непрекъснато да убеждават, че законът е еднакъв за всички и всички сме равни пред него. Изглежда това омръзва и на хората, защото в интернет форумите по темата попаднах и на “Стига сте отчитали дейност с циганските колиби, подберете незаконно построените дворци на новобогаташите?” Или те са по-равни от равните пред Багера на законността?

В Монтана все още няма багери

На територията на град Монтана съществуват два ромски квартала – “Огоста” с около 1800 жители и “Кошарник” с около 2 500 жители. Те се намират в двата края на областния град. В началото на 50-те години на миналия век ромското население е било съсредоточено в пределите на квартал “Огоста”, застроен по поречието на река Огоста. След проливни дъждове, придошлите води на реката разрушили много от тогавашните къщи и колиби. Голяма част от населението бива евакуирана и настанена във временни бараки, извън града. През 1972 година по проект на Община Монтана започва изграждането на новия квартал “Кошарник” в извънградската зона по онова време. Понастоящем кв.”Кошарник” се населява и от много придошли през последните години от други места ромски семейства. В свободните пасбищни пространства, около квартала, те са построили незаконни еднофамилни тухлени къщи, без проектни планове и разрешения от общината. От своя страна общината не е реагирала срещу това незаконно строителство, въпреки негодуванието на местните жители на квартала. В тези къщи се раждат деца, семействата растат и нуждата от жилищна площ нараства. Така “изникват” като гъби все нови и нови незаконни къщички и барачки, населявани от нови семейства. Не по-малък е проблемът и в квартал “Огоста”. Той е ограден от железопътна линия, от реката и от главен път Е-79. Броят на населението с всяка изминала година се увеличава, а разширение на територията на квартала е невъзможна. Единици успяват да закупят жилища извън пределите му – в града или близките села, но болшинството от населението остава в старите си домове. Така се появяват нови етажи и пристройки, заемащи части от уличната и тротоарна територия, което нарушава регулацията. Някои от живеещите притежават нотариални актове само за старите парцели, други нямат никакви документи за собственост. Но всички те живеят с ясното съзнание, че това са техните домове, онаследени от дедите им преди четири поколения. Властта е безсилна да спре тези процеси. Общината не разполага с достатъчно общински жилища, с които да удовлетвори нуждите на семействата. Докога ще продължи това, на този етап никой не може да каже. Но какво ще се случи с живеещите в незаконнопостроените жилища, когато местната власт реши да използва опита на колегите си от Бургас и багерът на законността влезе в ромските квартали на Монтана?

Усилията на ромите неправителствени организации за решаване на проблемите с регулацията на ромските квартали и осигуряване на жилища, стигнаха само до включването им като конкретна нужда и приоритет в “Рамковата програма за интегриране на ромите в българското общество”. Същият приоритет беше приложен и в международния договор, който подписа Република България по изпълнение на Десетилетието на ромското включване. Приети са местни стратегии, отново по инициятива на гражданското движение на ромите, но съществуващата институционална дискриминация спрямо ромите на местно и национално ниво, води до изработване на нормативни документи само на хартия. Овластените нямат никакъв интерес тези документи да бъдат бюджетно обезпечени. Омаловажаването на представителството на ромите в изпълнителната власт, води до междуетнически, междусъседски, социални и религиозни конфликти. А несъстоялия се договор между българския гражданин от ромски произход и държавата с неините институции води до проблеми по регулирането на кварталите и изграждане на нормална инфраструктура. Поради тези причини няма ясни условия между ползватели и доставчици на услуги като еленергия, вода и канализация. Ромските квартали се намират в покрайнините на градовете, което ги прави стратегически изгодни за големи складови бази, бензиностанции, производствени цехове и др. Очертава се нов проблем между ромите и бизнеса, в който държавата неизяснявайки статута на тези квартали, осигурява безпрепятствена възможност на представителите на големия бизнес да се възползват и купуват тези терени на безценица. Представители на националистически партии в местните общински съвети гласуват решения, с които защитават част от интересите на определени граждани и тези решения винаги са в ущърб на ромите. Може би целта на досегашните управляващи е ромското население да се държи в постоянна несигурност, да няма представителство и да бъде манипулирано по време на избори.

И като капак на всичко, като добавим високо качените електромери на стълбовете и зачестилите напоследък “грешки” по сметките за ток и вода, тогава недоверието на ромите наистина придобива размери, превръщащи го в мълчалив бунт. А бунтът се превръща в пасивна безпомощност, преминаваща в безотговорност. Безотговорност дори към собственото им бъдеще...И това на децата им. 

Във Варна чакат багерите

В морската столица на България все още не са влезли багерите на законността. Още на входа на Варна, в лявата страна се надига голяма ромска махала. Голяма част от жилищата в махалата Максуда нямат нотариални актове, което автоматични ги прави незаконни жилища. В разговора ни с Николай, който работи в неправителствения сектор по проблемите на Варна и региона, ни споделя слуха, че парцелът, на който са построени незаконните жилище, е купен от двама братя бизнесмени. Всъщност мястото на ромската махал е изключително апетитно, защото се намира почти до брега на морето, и всеки бизнесмен би наддал за него. „Говори се, че до две три години ще започнат да бутат къщи, но без кръв няма да мине. Хората имат двуетажни луксозни къщи. Живеят по тези места от дълго. Без бой няма да се дадат. Ще падне кръв”, споделя с огорчение Николай.

Всъщност слухът за двамата братя бизнесмени във Варна е много показателен за моментното състояние на неуредените жилищни проблеми на ромите. За жалост държавата, в лицето на общините, не успява да намери точният начина за разрешаването на проблема. За да се спаси и спечели от всичко, държавата продава неуредените ромски махали на едрия бизнес, който от своя страна се опитва със всички възможни средства, включително и багери, да изчисти терена си, за да го подготви за бизнес-инвестиции. Така държавата абдикира от проблема, а ромите се сблъскват с едрия бизнес за да спасят домовете си, или да ги загубят, както се случи в Бургас и София.

Автори:

Огнян Исаев

Валери Леков (снимки)

Тосен Рамар

Димитър Георгиев

П. П. Публикувано в Transitions Online. 

Багерите на законността в България

Тъжните празници са различни

Празниците са тъжни. Къде убиваме наши войници, къде пребиваме до смърт наш студент, къде давим наши деца в реки, къде...

Годината е на тъжните празници. Традиционните предпразнични жертвоприношения добре се забъркват с общественото нещастие. За моя радост имам голямото удоволствие да съм част от обществото. То преглътва постните бюджетни пици. То преглъща пред вкусните медийни реклами. То робува модерно. И все още то има сили да чака и мечтае.

Предпразнично едни реват за парламентарни групи, втори плюят по тях и правят 20-милионни референдуми, трети и част от вторите дават по 20 лв на бедните старци, четвърти и част от третите събират подписи за етническа чистота, пети и част от четвъртите просто просят на улицата, шести и част от петите умират, седми и част от шестите гният и миришат.

Българино, ни да умреш, ни да живееш. Най-изгодно е да бъдеш на лизинг. Така е най-евтино, но и невъзможно.

Журналисти говорят за преяждане през празниците. Медийни личности показват каква каишка са купили на кучето си. PR специалисти говорят за пъбликрелейшънлайна.

Гузно е да говориш за преяждане, когато половината население оцелява. Тъпо е да говориш за цената на каишката или кожуха на домашния ти любимец, при положение, че половината народ е забравил какво е пазаруване предпразнично. Смешно е да говориш каквитоидаелайна, защото никой не го интересува. Та, в ей такава различна държава живея и живеем.

Усмихни се, българино. Нищо, че празниците са тъжни. Моли се. Поне това не иска пари.

Тъжните празници са различни

Тъжно е да си българин

Глупаво, глупаво, изключително глупаво. Държавата България ни оставя в много глупаво състояние. Да, обвинявам държавата, защото е виновна. Грозно, изключително грозно. Смешно, трагично смешно е положението на гражданите и на българина, който е роден в България, умира за България, боли го за България... и накрая България му го слага... без сапун. Грозно изглежда, глупаво звучи, но това е истината. Срамно е учител да ни учи децата срещу 500 лв. Срамно е полицай да ни пази срещу 700 лв. Срамно е журналист да отстоява гражданска и съвестна позиция срещу 700 лв. Срамно е един добър експерт в дадена област да бъде смешно заплатен. Срамно е некомпетентни хора да работят на фона на вихрещата се безработица сред кадърните. Тъжно е да не можем да си позволим една почивка до нашето Черно море и нашата родна планина, защото ни е страх да дестабилизраме смешния си семеен годишен бюджет. Тъжно е да се страхуваме да излезем на ресторант със семейството си, защото не можем да си го позволим. Тъжно и смешно е да плащаме по европейски, но да живеем по типично български - Бай Ганьовски. А още по смешно е, когато ни третират като членове на ЕС, защото не сме такива. Нека си го признаем. Една лична карта не ни прави европейци, защото съзнанието ни е българско! Едва ли скоро ще стане. А и сякаш няма нужда.

Преди време една жена, която работи в химическо чистене ми каза следното: "Ние никога няма да сме добре, защото нямам съзнание и разум. А съзнанието и разумът са вродени, те не се придобиват, развиват или купуват!"

Честит Ви Бюджет 2010! Дано той е творен със съзнание и разум!

Тъжно е да си българин

Демокрация от комунистически бетон

Днес сме 10 ноември – великата дата от „новата ни история”. Дата, преобърнала живота и съдбата на няколко поколения български граждани. Дата, донесла на едни лъскави джипове, на други куп кашони, теглени към пункта за хартия, събрани от магазините - пак на онези с джиповете. Класите са само две - или имаш много, или нямаш нищо. Попиташ ли възрастен човек за спомените му – ще се сети за незабравимото лято на Овча могила или някъде по морето, като Созопол, защото колкото и смешно да звучи бабите ни са ходила там на почивка, а много от нашето младо поколение не са стъпвали по южното Черноморие. Възрастният човек помни спестовната си книжка и обикновените земни и човешки блага, които онова, отминалото време преди тази дата му е осигурявало. До като едни ги грее слънцето от морето през осемдесетте, то други от кошмарите си се будят потни. В сънищата си се връщат назад във времето. Спомените им са парещи, зловещи и мъчителни от силното слънце над лагерите в Ловеч и Белене. Защо едни искат онова време, а други се страхуват от него? Защо едни разправят за него с усмивка, а други със сълзи? Защо ли?

Пожелаха да бъде демокрация! И настана Демокрацията! Точно тези, които я поискаха, днес се оплакват, че не са ходили на кино и театър от началото на Прехода. Хора се бият за това кой да рови в кофите за боклук. Кофите за боклук са символ на българската икономика, защото там е прехраната на хората, които преди време хранеха държавата. Тъжна и бедна картина. На прост народ Демокрация му дай. После му гледай сеира! Последните 20 години само сеира ни остана. Добре е, че го има, за да се сетим за онова време. Изчезна спокойствието, чистотата, държавността, сигурността и редът! Остана страхът, мизерията и вечното недоволство, че все някой ни е виновен... и мечтата за национален месия! За 20 години се научихме, да не стоим по тъмно на вън, да си лягаме със страх и то в собствения си дом! Сякаш сме във филм. Да те е страх в собственото ти жилище. Да се страхуваш от лекаря. Не защото ще ти съобщи за неизлечимата ти болест. Страх те е, че нямаш пари да си платиш посещението при него.

Вярно и доказано е, че режимът е убивал, без да има причина. Това не го отрича никой. Бабите и дядовците ни разказват, че всички са били равни. Правата на леля Станка, ударник в местното ТКЗС, са били равни с тези на кака Минка, касиерка от кооперативния магазин.

Нашето поколение, 23- и 24-годишните, не сме живели през комунизма. Или поне нямаме спомени за това как е протичал животът на хората в червената реалност. Бабите и дядовците ни плачат за червеното Живковото време и носталгични мисли ги притискат до синята демократична стена – студена и груба. Едно време, едно време... ех, едно време хората строяха дву- и триетажни къщи с лекота и безспирен труд. Така казват майките и бащите ни. Едно време всички бяха равни – в магазина, в кръчмата, в полицията. Това разказват всички, живели по времето на комунистическото време. Имат спомени хората, и с тях живеят. Хубави спомени. Какви ли спомени имаме ние? Какви са ни спомените? Сини, свободни, демократични... и гладни, и болезнени. Какво ще разказвам утре на внуците си? За кого ще им говорим? За Доган? За Костов? За Симеон? За Сергей? За Бойко? За кого, по дяволите, за кого? Ние не сме живели през комунизма, но живеем в суровата демокрация. Свободно гладуваме и гласуваме. Гладно и мизерно на свободата се любуваме. Образованието е безпринципно. Висшисти – бол. Глупаци – хептен бол. Чували сме само, че по време на комунизма образованието у нас е било на световно ниво. А днес сме на световно ниво по неграмотност и безработица.

Днес учиш, за да имаш добра работа. Опитваш се да работиш. Не става. Нищо в тая страна не става. С 400-те лв, които получаваш, не можеш да си покриеш разходите. Камо ли да спестиш. Бягаме на Запад. Демокрацията ни гони. Само не стана ясно защо хората, които убиха комунизма, избягаха на Запад? Защо убийците на комунизма днес убиват и демокрацията? Защо тези хора убиват България?

Едни хора много искаха да говорят свободно. Едни хора искаха да разказват вицове за властта. Едни хора плачеха и говореха за свободата. И какво от това след като свободно говорим и разказваме вицове за властта? Каква полза имаме ние – обикновените граждани. Едни ще кажат – „благодарение на демокрацията, днес пишете този текст”, но ние бихме му отговорили „предпочитаме да имаме добра работа, отколкото безработна свобода”. Социализмът умря. Демокрацията увяхна. Кой ли е наред? Труден и непредвидим отговор.

Заменихме руския с английски език. Днес гордо се тупаме по гърдите, че владеем езика на янките. И дори можем да кажем Честита ви демокрация на английски – happy democracy.

Комунистите родината изградиха, комсомолците с тях строяха, но пионерите я съсипаха!

Така всеки път, било то на 9 септември или на 10 ноември, ще си спомняме за миналото – било то с усмивка или със сълзи. Лошо или добро, то никога няма да се върне.

Да ни е честита демокрацията от комунистически бетон!

P. S. Автори: Огнян Исаев и Васил Детелинов.

Демокрация от комунистически бетон

Циганщината на българите и обречеността на ромите

Абе каквито са ни българите, такива са ни и циганите. Това е горчивата истина, знам, че ще я отричате неистово, но отстрани така си изглежда. Българите са една сбирщина от криви мургави мутри, на които е невъзможно да помислят за никого другиго освен за себе си и членовете на семейството си.

Никой почти не мисли за обществото като цяло - поне за квартала си, поне за блока, в който живее. По този начин, когато всеки от по-горното стъпало се е вторачил само в собствената си съдба, онези от последното стъпало се израждат и изостават съвсем.

Обикновено по-напредничавите общества подават ръка на по-изостаналите, и то не толкова от хуманизъм, а най-вече от инстинкт за самосъхранение. Трябва обаче да има мисъл и прозорливост. Пример за това е т.нар. affirmative action. Половината от черните си вдигнаха нивото неимоверно много в САЩ. Само че се иска обществото, което смята себе си за по-високо, наистина да е. А не само да се "оглежда" като такова в собственото си криво огледало на криворазбрания патриотизъм.

В булгаристанския случай истината е, че членовете му не притежават (в болшинството си, има и изключения, като мен) нито необходимия хуманизъм, нито необходимия здрав разум и инстинкт за самосъхранение (на нацията, не на индивида. иначе инстинкта за самосъхранение на индивида е водещото при българина - "Аз да съм сит, Аз да съм жив, за другите не ми пука").

Не бъркайте липсата на законност, за която са виновни българите, с толерантността, която не проявяваме към тези хора. Малцина от нас правят опити за интегрирането им. За сметка на това, обратното се наблюдава в изобилие. Само си помислете, ако те четат редовете, написани от някои от вас тук, какво доверие могат да имат на българите, какъв стимул могат да имат да участват в това общество като пълноценни членове? Никакъв. Затова и се държат по този начин.

Ще кажете - ами те да се оправят от само себе си - но точно тук е момента, в който по-развитата група трябва да се погрижи за по-изостаналата. Стига, разбира се, тази квалификация да е вярна в случая с българи и цигани, а засега не си личи да е така.

Много изостанал народ сме, много примитивен, и много сърдит - ето това е истината. Не може да даваш пример как едно малко момче на 5 години отказва да работи, когато го караш. Най-малкото това е дете на пет години, не възрастен човек.

Не може да си толкова жесток и несправедлив, и самоцелно да трупаш аргументи, без да поглеждаш голямата картинка, и да очакваш от някой друг да ти угоди, само защото си българин. Не може да мразиш някого в червата си, а после да обявяваш, че недоволството ти е "обективно".

В очите на цивилизованите хора сме същите такива аборигени, за каквито имаме циганите, и то с пълно основание. Не става дума за това, че циганите ни петнят реномето, както повечето от вас си мислят. Достатъчно е да пообщуваш с някой "интелигентен" българин, за да се ориентираш какво представлява нацията - недоверчиви, агресивни, расисти, подигравачи. Като се прибави и ориенталския външен вид на повечето от вас, и картинката става чудна.

За разлика от нас, обаче, хората ни дават шанс са интеграция - работят с нас, признават онези от нас, които демонстрират различност от нормата, проявяват търпение към нас. Просто пример в действие за по-развито общество да подава ръка на примитивното. На тези, които си вярват, че западняците с нищо не ни превъзхождат, само ще им кажа, че и циганите сигурно си мислят, че българите не ги превъзхождат с нищо.

Само че, ЖК "Дружба", който вероятно е първото впечатление на един гост на страната, в сравнение и с най-работническия квартал в една западна столица, прилича на цигански катун. Това е факт, който съдържа много истини за това къде сме всъщност ние - "гениалните умове" и "велика нация".

Нищо подобно няма - никой друг, освен самите нас си, не смята, че сме "велика нация". Това би трябвало да е една предупредителна лампичка за обективния човек.
Така че, радвайте се, че в световен план не ни съдят толкова жестоко, колкото ние съдим собствените си граждани от цигански произход.

П. П. Текстът е от News.bg. Читателски коментар. Жалко, че името на автора не е посочено.

Циганщината на българите и обречеността на ромите

Смъртта на идолите

Тъжно е, когато идолите се разпадат пред погледа на подражаващите им. Трудно е да осъзнаеш, че хората, които си уважавал и симпатизирал, са били само утопия. С изчистеното си идеализирано поведение точно те променят житейското ни състояние и вдъхновятат младите почти безрезервно. В живота на всеки един има такива лица. Точно те се разпадат самотно и тихо в осъзнатотоо въобръженеи на всеки един от нас. Днес виждам хората, на които се радвахме отдалече, като малки. Радваме се, че говорят с нас. Но ни е тъжно. Тъжно за житейското положение, в което сме заедно с тях.

„Ти си тъжен, защото си роден тъжен. Роден си тъжен и такъв ще бъдеш. Ще те боли за всичко, защото ти пука.”. Това ми каза човек, от който и до днес се уча, защото има какво.

Едва ли някой си е въобразявал, че някой ден ще надмине идола си. Не може. Не бива. Идолите са за подражание, но не и за изпреварване. Всеки един се стреми да върви по утъпканата пътека на човека, чието мислене и физическо държание му подхождат.

За жалост българските условия не позволяват на идолите да заемат своето духовно място в обществото. Въргалят се като хартии по територията на България. Случайно идва денят, в който достигаме идолите си. И тогава става трудно, защото нямаме идея какво да правим.

Добре е да планираме бъдещето си след края на утъпканата пътека на идола ни.

Бъдете подготвени. Краят на пътечката идва неусетно.

П.П. Калина Йочева: "Някои наричат процеса на разпадане на идоли помъдряване".

П.П.П.Снимка: Клуб "Литература-Диктатура".

Смъртта на идолите

Журналистическа немарливост

Единадесет годишна циганка от сливенското гето „Надежда” е родила. Определено това е нарушение на закона. Определено това е морално престъпление. Определено това не е традиция сред ромите. Определено това не е масово явление.

Погнусявам и се изчервявам от яд, когато великите „компетентни” български журналисти разфасоват случай, в който са заплетени роми.

Аз никога не бих си позволил да коментира даден проблем, ако нямам нужните знания и информация за него.

Госпожата от „Челюсти”, Дияна Найденова, се отнесе абсолютно несериозно и повърхностно към случая с 11-годишната ромка от Сливен. Не знам как си подготвя предаването госпожа Найденова, но от него лъха непрофесионално журналистическо поведение. В университета са ме учили, че за да работя по даден случай, преди всичко е нужно да се запозная със спецификите и background-а му. Един приятел, американски журналист от в Словакия, нарича този процес Журналистически Дарвинизъм. Така, както е проследил Дарвин развитието на човека през вековете, така и ние би трябвало да проследим как се променя дадено състояние или даден проблем през годините. Уви, „най-добрите” ни журналисти нямат този усет или желание да проследят причините за определен проблема, за да видят последствията. Те предпочитат да виждат само грозните резултати и да им се наслаждават, коментирайки ги на кафе в топлото си уютно студио. В заключение се случва това, което най-много мразя в българската журналистическа среда – от отделен случай се прави генерален извод за цялата маса от хора.

За жалост госпожа Найденова е пропуснал още един журналистически урок. Обикновено при нея гостуват двама души. Но никога не остава незабелязана пристрастността на водещата към една от страните. Друг мой приятел редактор в популярен западен вестник казва, че един журналист винаги трябва да води война вътре в себе си с лична си позиция. На кратко той го нарича Журналистически Джихад. Да се бориш с личното си мнение, като се стремиш да го запазиш за себе си, а не да го излагаш и налагаш на хората, които интервюираш, с цел разговорът да върви в желаната посока от теб. Все пак журналистиката трябва да бъде обективна, нали?

Но в България е позволено всичко. Освен, че всички разбират от футбол и политиката, вече всеки гражданин и журналист е компетентен по проблемите на ромите и ДАНС.

Този, който е измислил ресорите в журналистиката, трябва да е голям глупак. Я, виж ти, ресор. Друг път. Всеки разбира от всичко.

П. П. Скоро очаквам Бойко Борисов, Симеон Дянков и Цветан Цветанов да вземат отношение по случая с 11-годишната майка от Сливен.

Журналистическа немарливост

Човекът убива душите на себеподобните

Когато бях малко по-малък - не мечтаех. Когато станах по-малък - започнах да се замислям какво е да мечтаеш. А когато бях малък - вече мечтаех. За себе си, за хората около мене си. Пораснах голям. Започнах да следвам мечтите си. Или поне се опитвах. Защото е трудно да сториш това в свят освен на ограничени възможности, но и на забранени мечти. Вярата в мечтата е опората на душата. Днес, полуголям и почти съзрял някои обществени човешки особености, осъзнавам, че човекът е видоезменящ се индивид с разнообразни характеристики. И в този ред на мисли е доста трудно да се говори за единно разнообразие. Когато човек 1 мечтае за нещо, което може да получи, ако му го даде човек 2, то човек 1 може да забрави за това нещо, защото човек 2 ще го даде на друг човек, защото го иска човек 1, а човек 2 иска да му направи напук.

Когато аз имам огромно желание да правя нещо, то аз се опитвам да го направя настървено и концентрирано. Но няма да успея да го приключа идеално, защото някой ще ми убие желанието. Именно това се случва днес. Ти се опитваш да правиш и променяш едно състояние, но не успяваш, защото някой успява да убие желанието у теб.

И все пак е добре да се смее. Дори желанието ни за усмивка да е мъртво.

Човекът убива душите на себеподобните

The Business of Politics

by Michael J. Jordan and Ognyan Isaev

Bulgarians know well that “Buying and Selling Votes is a Crime,” but views on who the main culprits are depend on social affinities.

RAZGRAD, Bulgaria | The urgent call pipes into Rayna Dzhipova’s cell phone as she drives through the Bulgarian countryside. “They’re giving away cheese in Vladimirovtsi!” she exclaims, flooring the accelerator toward the remote village in the country’s northeast. Dashing across bumpy rural roads, past sunflower fields and donkey-drawn carts, she hopes to catch the vote-buyers red-handed.

During the 5 July parliamentary elections, Dzhipova has an unusual role: roving watchdog, patrolling the anticipated “hotspots” heavily populated by ethnic Turks and Roma – a favorite target of vote-buyers. While the vote-selling phenomenon cuts across ethnic and economic lines here, Turks are typically pressured by their community to vote for the ethnic-Turkish party, and the Roma – many of whom are destitute and hold few hopes that any party will improve their lot – are particularly vulnerable.

“I tell people, ‘You cannot blame anyone for your situation if you haven’t used your right and voted,’ ” says Dzhipova, 23, an ethnic Bulgarian who hails from the Turkish-majority city of Razgrad.

Election monitor Rayna Dzhipova explains to officials in an ethnic-Turkish village the potential violations she saw during the 5 July elections.

SWEETENERS FOR UNDECIDED VOTERS

With the help of monitors like Dzhipova, the European Union’s poorest and reputedly most corrupt member has finally produced a rare bit of good news for both Bulgaria and Brussels. According to a newly released report by the Civil Society Coalition for a Free and Democratic Vote, public awareness and high turnout – some 60 percent – successfully diluted the corrosive effect of vote-buying this time around.

“This practice of creeping corporate authoritarianism was about to terminally conquer the state and would have done so had the powers of the oligarchic status quo won the election,” wrote Ognyan Minchev, chairman of Transparency International-Bulgaria, in an e-mail. “Today we don’t have certainty this practice will end, but we do have the tangible victory of a majority of citizens over the attempt to trade their free will for the will of the mafia and the oligarchy.”

However, while the elections went much better than expected, much work remains.

Only a month before the July vote, the Civil Society Coalition had bemoaned the rampant “purchased” and “controlled” votes that tarnished the European Parliament elections. Secret cash was pumped into campaigns, and some workers reportedly saw salaries delayed until they’d voted.

Surveys also indicate that for as little as 20 leva (about 10 euros) – or items like grilled meat, a bag of sugar, or cooking oil – some 30 percent of voters are willing to sell their ballot.

Every party is charged with perpetrating the practice. In June, for example, leading industrial tycoon Hristo Kovachki was accused of pressuring his miners to vote for the new party he backed, LIDER. The implication was: a vote for anyone else may cost you your job.

ELECTION TOURISM

Vote-buying is just the tip of the corruption iceberg in Bulgaria.

In recent years, the Balkan country of 8 million has seen untamed graft of countless millions in EU assistance, and gangland violence has claimed up to 150 lives – without a single conviction. After repeated warnings, Brussels slapped Sofia last November with an unprecedented penalty for a new member, freezing hundreds of millions of euros in aid, a serious blow for the poorest EU state. In September the new prime minister, Boyko Borisov, received the welcome news that most of the funds will be gradually restored.

Even as Brussels breathed down Sofia’s neck for dramatic improvement, the chicanery continued. In the run-up to the July elections, the Socialist-led government suddenly raised pensions, unveiled infrastructure projects, and paved rural roads.

Its coalition partner, the Turkish Movement for Rights and Freedoms – known in Bulgarian by its acronym, DPS – banked on tens of thousands of Bulgarian-born Turks returning from Turkey to ancestral villages as “election tourists,” or simply voting in some 120 polling stations set up in Turkey.

Meanwhile, groups like the Civil Society Coalition launched public-awareness campaigns, and Transparency International-Bulgaria trained monitors like Dzhipova nationwide. A network of young Roma, all of them former interns in parliament, handed out brochures and T-shirts, and took to the airwaves with a message they said was not just for Roma: “I Don’t Sell My Vote.” Instead, they were trying to encourage honest voting for more accountable authorities.

“Money you take may buy bread for four days,” read their pamphlets. “But the next four years, people in government will make their bread on your back.”

The situation grew so bad that campaign advertisements were required to carry the warning, “Buying and Selling Votes is a Crime.” The punishment if caught was toughened to five years in prison and a 10,000- to 20,000-leva fine.

The problem is that police must catch vote-sellers in the act, which is nearly impossible, says Rozalina Dimitrova, a reporter for the national daily Trud. Dimitrova, who covers city politics in the Black Sea city of Varna, became an election observer herself. But she says she’s frustrated that “nothing ever changes.”

“It’s really hard to find evidence for the simple reason that soliciting votes is done in secret,” she says. “When I see vote-trading happening, I call the police or the regional electoral committee. The police arrive, survey the area, but if they don’t find anything, they leave. Under these circumstances, my call becomes pointless.”

SUPPLY AND DEMAND

Rather than explore the likely causes of vote-selling – poverty and disillusionment – the media tend to frame it in ethnic terms. For example, days before the July election, the 24 Hours newspaper publicized a sting operation in Plovdiv, Bulgaria’s second city, in which they posed as party activists and allegedly arranged with a Romani leader to buy 500 votes.

Such reports feed perceptions among ordinary Bulgarians that the vote-buying plague is not nationwide but relegated to their troublesome minorities.

“Only Gypsies and other weak people would sell their vote,” says Petar, an octogenarian sitting in the Varna bazaar, drinking a midday beer with a quartet of friends. “Those who sell their votes, sell their soul. We have an ideology, and no one can buy our votes.”

Nearby, a fruit seller barely looks up from stacking a pyramid of peaches, but weighs in: “Only the minorities, the Gypsies and Turks, sell their vote. I don’t sell mine. Even if they offer me 200 leva, I still wouldn’t take it.”

Other Bulgarians, though, paint a picture far from black and white.

Vesselina, a 65-year-old clerk in a children’s clothing store, says poverty, not ethnicity, is key. She herself works to supplement the pension and survivor benefits she receives for herself and her deceased husband.

“Buying votes is the ultimate sign of political arrogance and neglect of people’s problems,” she says. “Votes are bought from people who have fallen below the poverty line and are trying to survive. It’s not true that only the Roma sell their votes.”

The disillusionment extends to the better-off as well.

In Shumen, southeast of Razgrad, a teacher named Javor describes the reaction of his neighbor, a successful construction engineer, before the European parliamentary elections.

“He says, ‘I’m not going to vote unless someone pays me. I don’t see any point,’ ” Javor recalls. “He wouldn’t let his wife, either, so they just went to the beach for the day.”

Nevertheless, Bulgaria’s Roma, who number anywhere from 400,000 to 800,000, remain prone to payoffs. Unemployment is rife, as are low expectations of government. However, Nikolai Nikolayev, a Romani activist working on social-integration projects in Varna, says it takes two to tango.

“Roma sell their vote because someone wants to buy it – and this someone is not Roma,” he says. “The question of buying and selling votes is like the chicken or the egg. What comes first: the supply or demand for the votes? The demand, of course. If someone wants to buy a vote at any price, he’ll get it. I’d never sell my vote. Not only is it now punishable by law, but it’s immoral.”

“GIVE ME ONE REASON NOT TO TAKE IT”

In a place like the Shumen mahala, or Romani quarter, families with three or four kids each inhabit the clay-and-brick shanties. The neighborhood has previously been accused of vote-selling. Yet on the eve of July’s elections, disaffected residents described how two weeks earlier, the Socialist-led city administration proffered what amounted to an open bribe. After several years of empty promises, the city finally poured and steamrolled blacktop over their rock-strewn roads.

Romani activist Nikolai Nikolayev says the media focus shouldn’t only be on the Roma who sell their votes.“It’s good there are elections,” says Ali, a 50-something resident, admiring the new tarmac. “Otherwise, no one will ever remember people like us from the neighborhood.”Ali is among the few employed here, in one of the handful of occupations Roma say are available to them: he’s a street sweeper for the town. Poorly paid, he’s not immune to bribery: “If they offer me money I’ll take it. Why not? No one turns down a free lunch.”Roma here say they’d pocket anything the local bigwigs give them – but would still vote their preference. One woman, Magdalena, bemoans the 70 leva per month welfare payments for her two children, including the frail 4-year-old son gleefully playing with a straw broom. He suffers from asthma, needs a costly inhaler, and, says his mother, is little more than “skin and bones.”“But no party will make our lives better,” she says. “They all want me to vote for them, but no one cares about me. If they give me 20 or 30 leva, give me one reason not to take it. Look at my situation. I’d take it, but this doesn’t mean I’d vote for whoever gave me the money.”That is, of course, one flaw in the vote-buying process: the vote is secret. One way around this, say observers, has been the use of cell-phone cameras. For example, some parties bribe community leaders to deliver them hundreds of votes. Enforcers hand mobile phones to voters, who enter the booth, vote, photograph the ballot as evidence, then exit to receive their payoff outside.Likewise, Roma sometimes have tabs at local grocery stores, leaving their official identification cards as collateral. Eager politicians will pay off the modest sums, keep the ID, hand the phone to the voter to ensure the right box is ticked, check the evidence, then return the ID.Elsewhere, money may not always be needed; communal pressure may be enough.Observers say patriarchal communities like the ethnic Turks are conditioned to vote for their own – like the ethnic-Turkish DPS – especially through fear-mongering about Bulgarian nationalists. This job is made easier by the far-right party Ataka, whose leader, Volen Siderov, says only Ataka can “save the nation from extinction” from threats posed by Bulgaria’s Turks and Roma.GROUP SOLIDARITYOn 5 July, in the ethnic-Turk village of Kamenar, a dozen men, including Mayor Ahmed Salimov, are gathered just a few paces from the steps to the polling station. An election official soon emerges to shoo the men away: election law states that large groups must keep a distance from polling stations, lest the gathering be perceived as a form of voter intimidation.Undaunted, the men sing the praises of DPS, even as Salimov complains his village of 750 souls endures 90 percent joblessness. Yet they don’t blame the Turkish party, which was a longtime member of the ruling coalition and routinely accused of corruption, including theft of EU funds. Instead, the men here speak as if the top priority were ethnic defense, not bread on the table.“The Turks know their rights and ideals,” says the mayor. “This is why they vote DPS.”DPS captured more than 14 percent of the vote in July, and remains an influential force in Bulgarian politics – with a hand in lucrative development projects.Similarly, the Varna mahala, known as Maksuda, is home to a unique community that describes itself as Turkish, but whom other Roma refer to as Muslim Roma. They speak Bulgarian and Turkish, but no one admits to speaking Romani. Few outsiders wander in here, as crowds on the sidewalk offer a few hostile stares at strangers. The road is broken and potholed, yet the houses, many of them half-finished, are painted in cheerful colors – green, yellow, red. In the local DPS office, a crowd of men grows agitated at the mere mention of Ataka and Siderov, describing him as another Hitler.“They’d turn us into soap!” bellows one man. “DPS is the only party that protects us.”Later, another man concedes that in the past, other parties dropped into the neighborhood, offering sausages in exchange for votes. “Then the next time we’d see them was four years later,” he says. “They can lie to us, but now they don’t even have the guts to show up here anymore.”Despite the modest signs of improvement, the prime forces for corruption remain in place, says Ruslan Stefanov, an analyst with the Center for Study of Democracy in Sofia.“From a market perspective, there’s enough demand and supply,” he says. “At the end of the day, vote-buying reflects our level of development and that Bulgaria is not yet a mature democracy.”Yet activists like Minchev, of Transparency International-Bulgaria, vow to fight on.“The battle for fair and transparent civil representation will not be a single-act performance,” he says. “It will continue and be part of the efforts to consolidate and develop Bulgaria’s democratic system.”

P. S. From Transitions Online.

The Business of Politics