Демокрация от комунистически бетон

Днес сме 10 ноември – великата дата от „новата ни история”. Дата, преобърнала живота и съдбата на няколко поколения български граждани. Дата, донесла на едни лъскави джипове, на други куп кашони, теглени към пункта за хартия, събрани от магазините - пак на онези с джиповете. Класите са само две - или имаш много, или нямаш нищо. Попиташ ли възрастен човек за спомените му – ще се сети за незабравимото лято на Овча могила или някъде по морето, като Созопол, защото колкото и смешно да звучи бабите ни са ходила там на почивка, а много от нашето младо поколение не са стъпвали по южното Черноморие. Възрастният човек помни спестовната си книжка и обикновените земни и човешки блага, които онова, отминалото време преди тази дата му е осигурявало. До като едни ги грее слънцето от морето през осемдесетте, то други от кошмарите си се будят потни. В сънищата си се връщат назад във времето. Спомените им са парещи, зловещи и мъчителни от силното слънце над лагерите в Ловеч и Белене. Защо едни искат онова време, а други се страхуват от него? Защо едни разправят за него с усмивка, а други със сълзи? Защо ли?

Пожелаха да бъде демокрация! И настана Демокрацията! Точно тези, които я поискаха, днес се оплакват, че не са ходили на кино и театър от началото на Прехода. Хора се бият за това кой да рови в кофите за боклук. Кофите за боклук са символ на българската икономика, защото там е прехраната на хората, които преди време хранеха държавата. Тъжна и бедна картина. На прост народ Демокрация му дай. После му гледай сеира! Последните 20 години само сеира ни остана. Добре е, че го има, за да се сетим за онова време. Изчезна спокойствието, чистотата, държавността, сигурността и редът! Остана страхът, мизерията и вечното недоволство, че все някой ни е виновен... и мечтата за национален месия! За 20 години се научихме, да не стоим по тъмно на вън, да си лягаме със страх и то в собствения си дом! Сякаш сме във филм. Да те е страх в собственото ти жилище. Да се страхуваш от лекаря. Не защото ще ти съобщи за неизлечимата ти болест. Страх те е, че нямаш пари да си платиш посещението при него.

Вярно и доказано е, че режимът е убивал, без да има причина. Това не го отрича никой. Бабите и дядовците ни разказват, че всички са били равни. Правата на леля Станка, ударник в местното ТКЗС, са били равни с тези на кака Минка, касиерка от кооперативния магазин.

Нашето поколение, 23- и 24-годишните, не сме живели през комунизма. Или поне нямаме спомени за това как е протичал животът на хората в червената реалност. Бабите и дядовците ни плачат за червеното Живковото време и носталгични мисли ги притискат до синята демократична стена – студена и груба. Едно време, едно време... ех, едно време хората строяха дву- и триетажни къщи с лекота и безспирен труд. Така казват майките и бащите ни. Едно време всички бяха равни – в магазина, в кръчмата, в полицията. Това разказват всички, живели по времето на комунистическото време. Имат спомени хората, и с тях живеят. Хубави спомени. Какви ли спомени имаме ние? Какви са ни спомените? Сини, свободни, демократични... и гладни, и болезнени. Какво ще разказвам утре на внуците си? За кого ще им говорим? За Доган? За Костов? За Симеон? За Сергей? За Бойко? За кого, по дяволите, за кого? Ние не сме живели през комунизма, но живеем в суровата демокрация. Свободно гладуваме и гласуваме. Гладно и мизерно на свободата се любуваме. Образованието е безпринципно. Висшисти – бол. Глупаци – хептен бол. Чували сме само, че по време на комунизма образованието у нас е било на световно ниво. А днес сме на световно ниво по неграмотност и безработица.

Днес учиш, за да имаш добра работа. Опитваш се да работиш. Не става. Нищо в тая страна не става. С 400-те лв, които получаваш, не можеш да си покриеш разходите. Камо ли да спестиш. Бягаме на Запад. Демокрацията ни гони. Само не стана ясно защо хората, които убиха комунизма, избягаха на Запад? Защо убийците на комунизма днес убиват и демокрацията? Защо тези хора убиват България?

Едни хора много искаха да говорят свободно. Едни хора искаха да разказват вицове за властта. Едни хора плачеха и говореха за свободата. И какво от това след като свободно говорим и разказваме вицове за властта? Каква полза имаме ние – обикновените граждани. Едни ще кажат – „благодарение на демокрацията, днес пишете този текст”, но ние бихме му отговорили „предпочитаме да имаме добра работа, отколкото безработна свобода”. Социализмът умря. Демокрацията увяхна. Кой ли е наред? Труден и непредвидим отговор.

Заменихме руския с английски език. Днес гордо се тупаме по гърдите, че владеем езика на янките. И дори можем да кажем Честита ви демокрация на английски – happy democracy.

Комунистите родината изградиха, комсомолците с тях строяха, но пионерите я съсипаха!

Така всеки път, било то на 9 септември или на 10 ноември, ще си спомняме за миналото – било то с усмивка или със сълзи. Лошо или добро, то никога няма да се върне.

Да ни е честита демокрацията от комунистически бетон!

P. S. Автори: Огнян Исаев и Васил Детелинов.

Демокрация от комунистически бетон

Циганщината на българите и обречеността на ромите

Абе каквито са ни българите, такива са ни и циганите. Това е горчивата истина, знам, че ще я отричате неистово, но отстрани така си изглежда. Българите са една сбирщина от криви мургави мутри, на които е невъзможно да помислят за никого другиго освен за себе си и членовете на семейството си.

Никой почти не мисли за обществото като цяло - поне за квартала си, поне за блока, в който живее. По този начин, когато всеки от по-горното стъпало се е вторачил само в собствената си съдба, онези от последното стъпало се израждат и изостават съвсем.

Обикновено по-напредничавите общества подават ръка на по-изостаналите, и то не толкова от хуманизъм, а най-вече от инстинкт за самосъхранение. Трябва обаче да има мисъл и прозорливост. Пример за това е т.нар. affirmative action. Половината от черните си вдигнаха нивото неимоверно много в САЩ. Само че се иска обществото, което смята себе си за по-високо, наистина да е. А не само да се "оглежда" като такова в собственото си криво огледало на криворазбрания патриотизъм.

В булгаристанския случай истината е, че членовете му не притежават (в болшинството си, има и изключения, като мен) нито необходимия хуманизъм, нито необходимия здрав разум и инстинкт за самосъхранение (на нацията, не на индивида. иначе инстинкта за самосъхранение на индивида е водещото при българина - "Аз да съм сит, Аз да съм жив, за другите не ми пука").

Не бъркайте липсата на законност, за която са виновни българите, с толерантността, която не проявяваме към тези хора. Малцина от нас правят опити за интегрирането им. За сметка на това, обратното се наблюдава в изобилие. Само си помислете, ако те четат редовете, написани от някои от вас тук, какво доверие могат да имат на българите, какъв стимул могат да имат да участват в това общество като пълноценни членове? Никакъв. Затова и се държат по този начин.

Ще кажете - ами те да се оправят от само себе си - но точно тук е момента, в който по-развитата група трябва да се погрижи за по-изостаналата. Стига, разбира се, тази квалификация да е вярна в случая с българи и цигани, а засега не си личи да е така.

Много изостанал народ сме, много примитивен, и много сърдит - ето това е истината. Не може да даваш пример как едно малко момче на 5 години отказва да работи, когато го караш. Най-малкото това е дете на пет години, не възрастен човек.

Не може да си толкова жесток и несправедлив, и самоцелно да трупаш аргументи, без да поглеждаш голямата картинка, и да очакваш от някой друг да ти угоди, само защото си българин. Не може да мразиш някого в червата си, а после да обявяваш, че недоволството ти е "обективно".

В очите на цивилизованите хора сме същите такива аборигени, за каквито имаме циганите, и то с пълно основание. Не става дума за това, че циганите ни петнят реномето, както повечето от вас си мислят. Достатъчно е да пообщуваш с някой "интелигентен" българин, за да се ориентираш какво представлява нацията - недоверчиви, агресивни, расисти, подигравачи. Като се прибави и ориенталския външен вид на повечето от вас, и картинката става чудна.

За разлика от нас, обаче, хората ни дават шанс са интеграция - работят с нас, признават онези от нас, които демонстрират различност от нормата, проявяват търпение към нас. Просто пример в действие за по-развито общество да подава ръка на примитивното. На тези, които си вярват, че западняците с нищо не ни превъзхождат, само ще им кажа, че и циганите сигурно си мислят, че българите не ги превъзхождат с нищо.

Само че, ЖК "Дружба", който вероятно е първото впечатление на един гост на страната, в сравнение и с най-работническия квартал в една западна столица, прилича на цигански катун. Това е факт, който съдържа много истини за това къде сме всъщност ние - "гениалните умове" и "велика нация".

Нищо подобно няма - никой друг, освен самите нас си, не смята, че сме "велика нация". Това би трябвало да е една предупредителна лампичка за обективния човек.
Така че, радвайте се, че в световен план не ни съдят толкова жестоко, колкото ние съдим собствените си граждани от цигански произход.

П. П. Текстът е от News.bg. Читателски коментар. Жалко, че името на автора не е посочено.

Циганщината на българите и обречеността на ромите

Смъртта на идолите

Тъжно е, когато идолите се разпадат пред погледа на подражаващите им. Трудно е да осъзнаеш, че хората, които си уважавал и симпатизирал, са били само утопия. С изчистеното си идеализирано поведение точно те променят житейското ни състояние и вдъхновятат младите почти безрезервно. В живота на всеки един има такива лица. Точно те се разпадат самотно и тихо в осъзнатотоо въобръженеи на всеки един от нас. Днес виждам хората, на които се радвахме отдалече, като малки. Радваме се, че говорят с нас. Но ни е тъжно. Тъжно за житейското положение, в което сме заедно с тях.

„Ти си тъжен, защото си роден тъжен. Роден си тъжен и такъв ще бъдеш. Ще те боли за всичко, защото ти пука.”. Това ми каза човек, от който и до днес се уча, защото има какво.

Едва ли някой си е въобразявал, че някой ден ще надмине идола си. Не може. Не бива. Идолите са за подражание, но не и за изпреварване. Всеки един се стреми да върви по утъпканата пътека на човека, чието мислене и физическо държание му подхождат.

За жалост българските условия не позволяват на идолите да заемат своето духовно място в обществото. Въргалят се като хартии по територията на България. Случайно идва денят, в който достигаме идолите си. И тогава става трудно, защото нямаме идея какво да правим.

Добре е да планираме бъдещето си след края на утъпканата пътека на идола ни.

Бъдете подготвени. Краят на пътечката идва неусетно.

П.П. Калина Йочева: "Някои наричат процеса на разпадане на идоли помъдряване".

П.П.П.Снимка: Клуб "Литература-Диктатура".

Смъртта на идолите

Журналистическа немарливост

Единадесет годишна циганка от сливенското гето „Надежда” е родила. Определено това е нарушение на закона. Определено това е морално престъпление. Определено това не е традиция сред ромите. Определено това не е масово явление.

Погнусявам и се изчервявам от яд, когато великите „компетентни” български журналисти разфасоват случай, в който са заплетени роми.

Аз никога не бих си позволил да коментира даден проблем, ако нямам нужните знания и информация за него.

Госпожата от „Челюсти”, Дияна Найденова, се отнесе абсолютно несериозно и повърхностно към случая с 11-годишната ромка от Сливен. Не знам как си подготвя предаването госпожа Найденова, но от него лъха непрофесионално журналистическо поведение. В университета са ме учили, че за да работя по даден случай, преди всичко е нужно да се запозная със спецификите и background-а му. Един приятел, американски журналист от в Словакия, нарича този процес Журналистически Дарвинизъм. Така, както е проследил Дарвин развитието на човека през вековете, така и ние би трябвало да проследим как се променя дадено състояние или даден проблем през годините. Уви, „най-добрите” ни журналисти нямат този усет или желание да проследят причините за определен проблема, за да видят последствията. Те предпочитат да виждат само грозните резултати и да им се наслаждават, коментирайки ги на кафе в топлото си уютно студио. В заключение се случва това, което най-много мразя в българската журналистическа среда – от отделен случай се прави генерален извод за цялата маса от хора.

За жалост госпожа Найденова е пропуснал още един журналистически урок. Обикновено при нея гостуват двама души. Но никога не остава незабелязана пристрастността на водещата към една от страните. Друг мой приятел редактор в популярен западен вестник казва, че един журналист винаги трябва да води война вътре в себе си с лична си позиция. На кратко той го нарича Журналистически Джихад. Да се бориш с личното си мнение, като се стремиш да го запазиш за себе си, а не да го излагаш и налагаш на хората, които интервюираш, с цел разговорът да върви в желаната посока от теб. Все пак журналистиката трябва да бъде обективна, нали?

Но в България е позволено всичко. Освен, че всички разбират от футбол и политиката, вече всеки гражданин и журналист е компетентен по проблемите на ромите и ДАНС.

Този, който е измислил ресорите в журналистиката, трябва да е голям глупак. Я, виж ти, ресор. Друг път. Всеки разбира от всичко.

П. П. Скоро очаквам Бойко Борисов, Симеон Дянков и Цветан Цветанов да вземат отношение по случая с 11-годишната майка от Сливен.

Журналистическа немарливост

Човекът убива душите на себеподобните

Когато бях малко по-малък - не мечтаех. Когато станах по-малък - започнах да се замислям какво е да мечтаеш. А когато бях малък - вече мечтаех. За себе си, за хората около мене си. Пораснах голям. Започнах да следвам мечтите си. Или поне се опитвах. Защото е трудно да сториш това в свят освен на ограничени възможности, но и на забранени мечти. Вярата в мечтата е опората на душата. Днес, полуголям и почти съзрял някои обществени човешки особености, осъзнавам, че човекът е видоезменящ се индивид с разнообразни характеристики. И в този ред на мисли е доста трудно да се говори за единно разнообразие. Когато човек 1 мечтае за нещо, което може да получи, ако му го даде човек 2, то човек 1 може да забрави за това нещо, защото човек 2 ще го даде на друг човек, защото го иска човек 1, а човек 2 иска да му направи напук.

Когато аз имам огромно желание да правя нещо, то аз се опитвам да го направя настървено и концентрирано. Но няма да успея да го приключа идеално, защото някой ще ми убие желанието. Именно това се случва днес. Ти се опитваш да правиш и променяш едно състояние, но не успяваш, защото някой успява да убие желанието у теб.

И все пак е добре да се смее. Дори желанието ни за усмивка да е мъртво.

Човекът убива душите на себеподобните

The Business of Politics

by Michael J. Jordan and Ognyan Isaev

Bulgarians know well that “Buying and Selling Votes is a Crime,” but views on who the main culprits are depend on social affinities.

RAZGRAD, Bulgaria | The urgent call pipes into Rayna Dzhipova’s cell phone as she drives through the Bulgarian countryside. “They’re giving away cheese in Vladimirovtsi!” she exclaims, flooring the accelerator toward the remote village in the country’s northeast. Dashing across bumpy rural roads, past sunflower fields and donkey-drawn carts, she hopes to catch the vote-buyers red-handed.

During the 5 July parliamentary elections, Dzhipova has an unusual role: roving watchdog, patrolling the anticipated “hotspots” heavily populated by ethnic Turks and Roma – a favorite target of vote-buyers. While the vote-selling phenomenon cuts across ethnic and economic lines here, Turks are typically pressured by their community to vote for the ethnic-Turkish party, and the Roma – many of whom are destitute and hold few hopes that any party will improve their lot – are particularly vulnerable.

“I tell people, ‘You cannot blame anyone for your situation if you haven’t used your right and voted,’ ” says Dzhipova, 23, an ethnic Bulgarian who hails from the Turkish-majority city of Razgrad.

Election monitor Rayna Dzhipova explains to officials in an ethnic-Turkish village the potential violations she saw during the 5 July elections.

SWEETENERS FOR UNDECIDED VOTERS

With the help of monitors like Dzhipova, the European Union’s poorest and reputedly most corrupt member has finally produced a rare bit of good news for both Bulgaria and Brussels. According to a newly released report by the Civil Society Coalition for a Free and Democratic Vote, public awareness and high turnout – some 60 percent – successfully diluted the corrosive effect of vote-buying this time around.

“This practice of creeping corporate authoritarianism was about to terminally conquer the state and would have done so had the powers of the oligarchic status quo won the election,” wrote Ognyan Minchev, chairman of Transparency International-Bulgaria, in an e-mail. “Today we don’t have certainty this practice will end, but we do have the tangible victory of a majority of citizens over the attempt to trade their free will for the will of the mafia and the oligarchy.”

However, while the elections went much better than expected, much work remains.

Only a month before the July vote, the Civil Society Coalition had bemoaned the rampant “purchased” and “controlled” votes that tarnished the European Parliament elections. Secret cash was pumped into campaigns, and some workers reportedly saw salaries delayed until they’d voted.

Surveys also indicate that for as little as 20 leva (about 10 euros) – or items like grilled meat, a bag of sugar, or cooking oil – some 30 percent of voters are willing to sell their ballot.

Every party is charged with perpetrating the practice. In June, for example, leading industrial tycoon Hristo Kovachki was accused of pressuring his miners to vote for the new party he backed, LIDER. The implication was: a vote for anyone else may cost you your job.

ELECTION TOURISM

Vote-buying is just the tip of the corruption iceberg in Bulgaria.

In recent years, the Balkan country of 8 million has seen untamed graft of countless millions in EU assistance, and gangland violence has claimed up to 150 lives – without a single conviction. After repeated warnings, Brussels slapped Sofia last November with an unprecedented penalty for a new member, freezing hundreds of millions of euros in aid, a serious blow for the poorest EU state. In September the new prime minister, Boyko Borisov, received the welcome news that most of the funds will be gradually restored.

Even as Brussels breathed down Sofia’s neck for dramatic improvement, the chicanery continued. In the run-up to the July elections, the Socialist-led government suddenly raised pensions, unveiled infrastructure projects, and paved rural roads.

Its coalition partner, the Turkish Movement for Rights and Freedoms – known in Bulgarian by its acronym, DPS – banked on tens of thousands of Bulgarian-born Turks returning from Turkey to ancestral villages as “election tourists,” or simply voting in some 120 polling stations set up in Turkey.

Meanwhile, groups like the Civil Society Coalition launched public-awareness campaigns, and Transparency International-Bulgaria trained monitors like Dzhipova nationwide. A network of young Roma, all of them former interns in parliament, handed out brochures and T-shirts, and took to the airwaves with a message they said was not just for Roma: “I Don’t Sell My Vote.” Instead, they were trying to encourage honest voting for more accountable authorities.

“Money you take may buy bread for four days,” read their pamphlets. “But the next four years, people in government will make their bread on your back.”

The situation grew so bad that campaign advertisements were required to carry the warning, “Buying and Selling Votes is a Crime.” The punishment if caught was toughened to five years in prison and a 10,000- to 20,000-leva fine.

The problem is that police must catch vote-sellers in the act, which is nearly impossible, says Rozalina Dimitrova, a reporter for the national daily Trud. Dimitrova, who covers city politics in the Black Sea city of Varna, became an election observer herself. But she says she’s frustrated that “nothing ever changes.”

“It’s really hard to find evidence for the simple reason that soliciting votes is done in secret,” she says. “When I see vote-trading happening, I call the police or the regional electoral committee. The police arrive, survey the area, but if they don’t find anything, they leave. Under these circumstances, my call becomes pointless.”

SUPPLY AND DEMAND

Rather than explore the likely causes of vote-selling – poverty and disillusionment – the media tend to frame it in ethnic terms. For example, days before the July election, the 24 Hours newspaper publicized a sting operation in Plovdiv, Bulgaria’s second city, in which they posed as party activists and allegedly arranged with a Romani leader to buy 500 votes.

Such reports feed perceptions among ordinary Bulgarians that the vote-buying plague is not nationwide but relegated to their troublesome minorities.

“Only Gypsies and other weak people would sell their vote,” says Petar, an octogenarian sitting in the Varna bazaar, drinking a midday beer with a quartet of friends. “Those who sell their votes, sell their soul. We have an ideology, and no one can buy our votes.”

Nearby, a fruit seller barely looks up from stacking a pyramid of peaches, but weighs in: “Only the minorities, the Gypsies and Turks, sell their vote. I don’t sell mine. Even if they offer me 200 leva, I still wouldn’t take it.”

Other Bulgarians, though, paint a picture far from black and white.

Vesselina, a 65-year-old clerk in a children’s clothing store, says poverty, not ethnicity, is key. She herself works to supplement the pension and survivor benefits she receives for herself and her deceased husband.

“Buying votes is the ultimate sign of political arrogance and neglect of people’s problems,” she says. “Votes are bought from people who have fallen below the poverty line and are trying to survive. It’s not true that only the Roma sell their votes.”

The disillusionment extends to the better-off as well.

In Shumen, southeast of Razgrad, a teacher named Javor describes the reaction of his neighbor, a successful construction engineer, before the European parliamentary elections.

“He says, ‘I’m not going to vote unless someone pays me. I don’t see any point,’ ” Javor recalls. “He wouldn’t let his wife, either, so they just went to the beach for the day.”

Nevertheless, Bulgaria’s Roma, who number anywhere from 400,000 to 800,000, remain prone to payoffs. Unemployment is rife, as are low expectations of government. However, Nikolai Nikolayev, a Romani activist working on social-integration projects in Varna, says it takes two to tango.

“Roma sell their vote because someone wants to buy it – and this someone is not Roma,” he says. “The question of buying and selling votes is like the chicken or the egg. What comes first: the supply or demand for the votes? The demand, of course. If someone wants to buy a vote at any price, he’ll get it. I’d never sell my vote. Not only is it now punishable by law, but it’s immoral.”

“GIVE ME ONE REASON NOT TO TAKE IT”

In a place like the Shumen mahala, or Romani quarter, families with three or four kids each inhabit the clay-and-brick shanties. The neighborhood has previously been accused of vote-selling. Yet on the eve of July’s elections, disaffected residents described how two weeks earlier, the Socialist-led city administration proffered what amounted to an open bribe. After several years of empty promises, the city finally poured and steamrolled blacktop over their rock-strewn roads.

Romani activist Nikolai Nikolayev says the media focus shouldn’t only be on the Roma who sell their votes.“It’s good there are elections,” says Ali, a 50-something resident, admiring the new tarmac. “Otherwise, no one will ever remember people like us from the neighborhood.”Ali is among the few employed here, in one of the handful of occupations Roma say are available to them: he’s a street sweeper for the town. Poorly paid, he’s not immune to bribery: “If they offer me money I’ll take it. Why not? No one turns down a free lunch.”Roma here say they’d pocket anything the local bigwigs give them – but would still vote their preference. One woman, Magdalena, bemoans the 70 leva per month welfare payments for her two children, including the frail 4-year-old son gleefully playing with a straw broom. He suffers from asthma, needs a costly inhaler, and, says his mother, is little more than “skin and bones.”“But no party will make our lives better,” she says. “They all want me to vote for them, but no one cares about me. If they give me 20 or 30 leva, give me one reason not to take it. Look at my situation. I’d take it, but this doesn’t mean I’d vote for whoever gave me the money.”That is, of course, one flaw in the vote-buying process: the vote is secret. One way around this, say observers, has been the use of cell-phone cameras. For example, some parties bribe community leaders to deliver them hundreds of votes. Enforcers hand mobile phones to voters, who enter the booth, vote, photograph the ballot as evidence, then exit to receive their payoff outside.Likewise, Roma sometimes have tabs at local grocery stores, leaving their official identification cards as collateral. Eager politicians will pay off the modest sums, keep the ID, hand the phone to the voter to ensure the right box is ticked, check the evidence, then return the ID.Elsewhere, money may not always be needed; communal pressure may be enough.Observers say patriarchal communities like the ethnic Turks are conditioned to vote for their own – like the ethnic-Turkish DPS – especially through fear-mongering about Bulgarian nationalists. This job is made easier by the far-right party Ataka, whose leader, Volen Siderov, says only Ataka can “save the nation from extinction” from threats posed by Bulgaria’s Turks and Roma.GROUP SOLIDARITYOn 5 July, in the ethnic-Turk village of Kamenar, a dozen men, including Mayor Ahmed Salimov, are gathered just a few paces from the steps to the polling station. An election official soon emerges to shoo the men away: election law states that large groups must keep a distance from polling stations, lest the gathering be perceived as a form of voter intimidation.Undaunted, the men sing the praises of DPS, even as Salimov complains his village of 750 souls endures 90 percent joblessness. Yet they don’t blame the Turkish party, which was a longtime member of the ruling coalition and routinely accused of corruption, including theft of EU funds. Instead, the men here speak as if the top priority were ethnic defense, not bread on the table.“The Turks know their rights and ideals,” says the mayor. “This is why they vote DPS.”DPS captured more than 14 percent of the vote in July, and remains an influential force in Bulgarian politics – with a hand in lucrative development projects.Similarly, the Varna mahala, known as Maksuda, is home to a unique community that describes itself as Turkish, but whom other Roma refer to as Muslim Roma. They speak Bulgarian and Turkish, but no one admits to speaking Romani. Few outsiders wander in here, as crowds on the sidewalk offer a few hostile stares at strangers. The road is broken and potholed, yet the houses, many of them half-finished, are painted in cheerful colors – green, yellow, red. In the local DPS office, a crowd of men grows agitated at the mere mention of Ataka and Siderov, describing him as another Hitler.“They’d turn us into soap!” bellows one man. “DPS is the only party that protects us.”Later, another man concedes that in the past, other parties dropped into the neighborhood, offering sausages in exchange for votes. “Then the next time we’d see them was four years later,” he says. “They can lie to us, but now they don’t even have the guts to show up here anymore.”Despite the modest signs of improvement, the prime forces for corruption remain in place, says Ruslan Stefanov, an analyst with the Center for Study of Democracy in Sofia.“From a market perspective, there’s enough demand and supply,” he says. “At the end of the day, vote-buying reflects our level of development and that Bulgaria is not yet a mature democracy.”Yet activists like Minchev, of Transparency International-Bulgaria, vow to fight on.“The battle for fair and transparent civil representation will not be a single-act performance,” he says. “It will continue and be part of the efforts to consolidate and develop Bulgaria’s democratic system.”

P. S. From Transitions Online.

The Business of Politics

Спаска Митрова = Национален герой?!

Една жена непрестанно влиза в съзнанието и ежедневието ми през последните седмици. Спаска, та Спаска, Спаска, та Спаска. Дипломатически успех (който няма никакво значение!) за нас срещу Македония.

Скъпата македонка Спаска, с българско самосъзнание и гражданство, е от немалкото „македонци”, които взимат българско гражданство с постоянен адрес някъде около Благоевград. Не защото имат нещо българско в съзнанието си, а защото имат материална полза от това да имат българска лична карта.

А медиите не спряха. Спаска, та Спаска. Голяма работа е тая Спаска.

Не признавали дипломата й от ЮЗУ в Македония. Алооо, на колко университети от България им признават дипломите по света? А колко нашенци, завършили у нас, работят по специалността си в чужбина?

Та като стана дума за дипломата й, питам се, защо Спаска говори "македонски", а не български. Все пак е завършила в Блаоевград. Странна работа.

Такова беше и положението с великите ни медицински сестри. То не беше „Бояна”. То не беше „Гербовата зала”. То не беше Министерски съвет. И не накрая претенции към държавата!

Разбирам да държим на българските граждани извън България. Но не разбирам защо на техен гръб Божидар Димитров си прави PR. Божко, спри се, де.

В края на краищата премиерът й обеща работно място в Правителството. Браво. Бурни аплодисменти, както пише в книгите, в които са описани срещите на Тодор Живков.

Няма да се учудя, ако Първанов връчи орден „Стара планина” на скъпата ни Спаска, която гордо се назовава и поради нищо не се срами да се нарича такава.

Аз предлагам друго. Да издигнат паметник на Спаска. А църквата да я провъзгласи за светица. На паметника й да пише Св. Спаска българска, майка защитница на българите в Македония.

Идват ми и други идеи, но ще се въздържа.

Вече знам как да си намеря работа в българското правителство. И то много лесно. Ще отида в Македония. Ще направя нещо българско, за да ме арестуват македонците. И ще чакам Божко Димитров да ми звънне по GSM-a.

Това, което се случва със Спаска, мен ме дразни ужасно много. Аз се опитвам да работя нормално. Да бъда достоен гражданин. Боря се за да успея. В един момент идва някой като Спаска и получава всичко това, за което аз се боря почти цял живот. Получава го супер лесно, само защото някои си министър без портфейл, който се е провъзгласил за началник на българите в чужбина, е решил да я удостои с честта да бъде нахранена, напоена и приютена. Само, защото един болен мозък на име Божидар Димитров го нарежда.

Честито. Наш Божко, с кафявата си кална усмивка, спаси една македонска българка или българска македонка. И аз не знам как да го кажа.

А ти гражданино, който чакаш своят момент на успех и душевно удовлетворение, има да чакаш много. Особено, ако признаваш македонската нация.

Спаска Митрова = Национален герой?!

Ей, къде падна пълният член?

КОЛКОТО и да мрънкат пуританите, трябва да признаем, че времената на възрожденския правоговор и правопис безвъзвратно са отминали. Последният пирон в ковчега им бе забит от интернет потребителите. Родната реч, омайна, сладка е заменена от суровия, брутален сленг на виртуалното общуване.

От езика ни изчезват думи и цели изрази, а на мястото им се появяват нови. Дружеското обръщение "байо" отстъпи пред вездесъщото "куре", "келешът" вече е "юпи", "момата" - "пача".

Ако преди хората, търсещи любов, се представяха със скромното "обичам домашния уют", днес те гордо заявяват пред световната мрежа: "мразя лицемерието и лъжата, обичам приятелите и купона, моят девиз е БАДИ 4ОВЕК А НЕ 4ОВЕ4Е". И определят себе си с думите: aз сам мноо луда купонджиика.

Други пък залагат на патриотичните ценности и огласят интернет пространството с бодрия призив: САБОДЕТЕ СЕ БЪЛГАРИ!!!!

Вече не се казва: "Сполай ти, добри юначе", а се казва: "кефиш, маафака, кефиш."

Езикът дотолкова се е променил, че вече няма нищо общо с архаичните езикови правила, които се учат в училище. Например пълният член е изчезнал толкова отдавна от интернет форумите, че никой не си спомня дали изобщо някога го е имало.

Крайно време е промените да се регламентират. Назрял е моментът да узаконим правописа на новия български език.

1. Буквите "ч" и "ш" отпадат от азбуката, понеже ве4е никой не ги използва. На тяхно място влизат отдавна наложените 4 и 6.

2. Отпада буквата "ъ", за да не се 4удим как се пи6е "мал4ание", "сагласна сам" и т.н.

3. Отпада и буквата "я". В момента е възприето тя да се изписва като "q", но това саздава проблеми, за6тото някой я 4етат като "кю" и става мазало. По добре е да се изписва като "иа", например лелиа, диниа, Иамбол, Балгариа.

4. Предлагам да отпадне и буквата "й", за6тото е са6тата като "и". Ниакой тапанари са против и казват 4е ако махнем и краткото как сме 6тели да пи6ем иордан иовков. Ма тиа са напално истре6тели ве, за кво да даржим неква буква само заради един гимнастик : кво като е вип9 ба6та ми го познава и вика 4е бил свестен тип

5. Тоа ермалък са6то е напално изли6ен. Закво ти е само да ти зима место на клавиятурата ебаси. Закво треа да има буква коиато се пи6е само в три думи. Ьога, ьод и идьот. Тва е расхи6тение.

6. главните букви са пална простотиа. нема нужда от тиах. секи интелигентен 4овек се досе6та каде по4ва изреч4ението и каде не по4ва. то си е мноо ясно

7. пи6е се "незнам", "неискам", "нестава", "немога". разбрахте ли БАЛЪЦИ!!!!!

8. си4ките запетаики то4ки терета и подобни лаина триабва да отпаднат: на кои му пука за тиа не6та?

a наи добре е направо да се мине на latinica 6toto taka sme si swiknali ebasi werno 4e po nekoi foromi ne dawat dase pi6e na latinica 6toto sa ebahti zadrastenite9 cveti cunkam te prase takowa: nowata tupalka na koceto i raina kurti mifki: da go duhate heitari!!!!!!!dowe4era 6e se razmajem na kupona na gecata axaxaxax gecata e golem zakleam se naprao neam dumi kopeleeeeee taa galena e superzle ebahti selskata pra4ka axaxaxaxax

a Weso e pedal


П. П. 24 Часа, ИВО СИРОМАХОВ

Ей, къде падна пълният член?

Потно горещо 3 - край

Рано сутринта ми се обади човек, който дори не знаеше, че съм в града. Човек, който най-малко очаквах да ми обърне внимание, защото аз нямах време за него – умишлено.

Тя ми се сърдеше (малко). Беше ми ядосана. Моето надменно държание към нея сега ме наказваше – тя ми се обади и дойде при мен. Говорехме си за стари спомени. Преди три години я харесвах, но по стечение на житейско-женски обстоятелства и непредвидени реакции с лош резултат за мен и нея, всичко бе приключило. Има една мисъл. Не знам чия е. „Когато имаш чувството, че всичко е свършило, всичко започва наново”. Не беше точно така, но горе-долу това гласи. Така стана. Имах чувството, че съм фекална маса насред зелено поле. Но се оказа, че тепърва навлизам в нещо зелено и приятно за окото – от жаба станах принц. Благодарение на това момиче. Или вече беше жена?! Пропуснал съм да я опозная. Тя беше променена. Три години са достатъчни за изграждане на ново „лице” и „съзнание”. Усещах топлина в погледите й и студ в думите. Знаех си, че все още има нещичко, което тръпне в нея, когато ме види и усети близо до себе си. И така беше.

Не исках тя да се чувства утешителна награда, защото я исках и имах нужда от нея – нова и променена, но със стари чувства. Тъпо е. Винаги така се получава. Тя беше утешителна награда в очите на другите, но и моите. Тя зае онова място, което и бях отредил преди три години. Всяка жена, към която съм изпитвал чувство, или е била необикновена за мен, има своето място в духовното ми сърце. Сигурен съм, че е така със всички мъже. Но често не ни достига смелост да го кажем, защото сме горди. За няколко дни аз самоубих гордостта си няколко пъти. Не съжалявам. По-добре да убиеш гордостта си, отколкото тя да те унищожи.

След няколко дни с „новата ми” бях променен. Разбира се мисълта за „старата” все още кървеше. За първи път осъзнах, че понякога е по-добре да пипнеш близкото, отколкото да протягаш ръка към далечното (непознатото, различното…!) и да не докоснеш нищо. Понякога е добре да не виждаме по-далеч от носа си.

Трудното и недостижимото е жестоко изкушение за мъжката гордост – възможност за удовлетворение на мускулното ни его. Няма нужда от това. Няма нужда от доказване, показване и мерене. Нужно е мъжът да бъде себе си, без да влиза в ролеви игри и модели. Защото ще дойде ден ще се измори. И тогава истинската му същност може да не се понрави на никого. Дори на самия него. И никоя жена не търси супермен. Всяка жена търси своят мен.

Тежко е да научиш, че някой, когото обичаш, не е такъв, за какъвто го мислиш.

Край!

P.S. Оригиналът е тук.

Потно горещо 3 - край

Честит ми рожден ден

На 23 - възрастта на реалния сблъсък живот-човек! Трудно ми е да кажа дали съм остарял или съм станал по-млад с една година. Много хора ми писаха. Много познати ми писаха и ми се обадиха. Много приятели ме пропуснаха. Никога не съм се сърдил на някого (и няма да се сърдя в бъдеще), който е пропуснал да ми честити РД, защото аз самият пропускам да честитя РД на много приятели и познати. Едно обаждане в годината веднъж, на една дата - нищо не означава. За мен са по-важни хората, които през останалите 364 дни са до мен. Хората, с които си споделям. Хората, които ми споделят. Хората, които подкрепям. Хората, които ме подкрепят. Хората, с които се караме. Хората, с които се обичаме. Хората, които... Всичко останало е формалност, в която (за жалост) безпощадно и последователно изпада житейското ни битие. Честит ми рожден ден!

Честит ми рожден ден